Във мен живеят толкова вървяни пътища
които никога не стигат пътя за обратно
във мен живеят толкова спестени думи
в които никой и не търси да намери отговор
защото точно в тази земна достижимост
се крие мярката в която вътре съществуваме
а после думите в които сякаш по безсилен си
или мълчанието, от което всичко да загуби смисъл.
А после спираш да поглеждаш през прозореца
със времето се учим да не гледаме високо
разбира се, без никакви очаквания така и не успяваме,
и за това си казваш, карай, .. тъй била съдбата,
.. и не играеш, някаква печална роля
в която има грешни или .. праведни
Уж всичките сме просто, обикновени хора,
а толкова е трудно да останеш, просто някой
за който вечер като в част от дълъг разовор
ще помълчиш в усещане да усетиш своето
и ще узнаеш мястото където да заровиш спомени
а после да се събудиш и започнеш отначало
.. от толкова отдавна все го чакам
това спокойствие на слънчева неделна сутрин, ..
а после, всъщност продължаваш със каквото можеш
и не говориш, и за какво ли всъщност ?