В поредната съдба на лятото

(Ир)

Ела при мен когато се разсъмва

и сякаш отрезвели се събуждаме

когато там дълбоко натежали мисли

пробуждат се, летейки като закъснели птици.

Годините, прокудени мълчания,

и липси дето казвахме че в нас забравихме,

ела любов и приседни, когато чакам те,

а после с мен тръгни, до края на света, нататък ...

Нататък няма нищо, даже облаци

макар да казваме че днес започва всичко

началото е толкова отдавна

като пробуждане в поредната съдба на лятото

Ела при мен, когато се разсъмва

и всичко в нас омеква от безсилие

и с пръсти докосни върха на устните

за да се събудим други, за да се субудим други.